И други истории

Първият Великден на 30 изглежда като филм на ужасите, в който главният герой е психичното ми здраве – и винаги влиза сам в тъмни стаи, докато публиката (аз) му крещи „недей, недей“ – но той все пак влиза, защото няма избор, такъв е сценарият и целият снимачен екип все пак има очаквания към него. Имам тънкото предчувствие, че не е филм, а нещо като мини сериал и това е само началото, но си плюя в пазвата и гледам да не мисля за това.

Напрежението за този епизод се нагнетява още от както бях на 29, така че за късмет се разболявам точно във великденския уикенд и ми става невъзможно да посетя баба и дядо, поради съобразителност. Денят започва с обаждане за празника, докато тихо се моля да ме питат как е работатата и дали съм щастлива, вместо да се фокусират върху оставащите ми 12% яйцеклетки от целия ми рожден яйцеклетъчен запас. Разговорът започва обещаващо – поддържам духа, никой още не се е разплакал, карам дядо да целува баба и после обраното, и аха-аха да затворим и чувам баба ми почти през сълзи да ми задава заветния въпрос „КОГА ЩЕ МЕ ЗАРАДВАШ?“.  (Сега, има много неща, които могат да зарадват човек по принцип, и само едно нещо, което може да зарадва баба ми. Да, това нещо е БЕБЕ – няма значение как ще дойде, кой ще го направи, кой ще го гледа, ТОВА СА ПОДРОБНОСТИ, с които нямам време да се занимавам под напора на биологичния си часовник).

Та, настроението ми пада звучно със звук, който само аз чувам, защото е от топката в корема, и на негово място се настаняват тежко мълчание (от моя страна) и натежало очакване (от нейна страна).  Този напрегнат кадър  е прекъснат от дядо ми, някъде там – твърде далеч да ѝ вземе слушалката навреме, но достатъчно близо, за да го чуя как казва „СТИГА ѝ ГОВОРИШ ГЛУПОСТИ“. Моето спасение предизвиква началото на дебат глупости ли са това или не са, и понеже имам усещането, че част от аргументите могат да ми нанесат сериозна травма, инстинктът ми за самосъхранение се включва и затварям въпреки вроденото си любопитсво към чужди разговори.

Отивам да погушкам Суши, която не знае, че е котка за емоционален съпорт – и съдейки по честотата, с която я използвам, започвам да се чудя дали няма нужда от своя котка за емоциален съпорт.

Готова съм – пак се чувствам като човек – и тъкмо навреме, родителите ми пристигат за обяд, ще си празнуваме тримата. Те носят осемнайсе чанти с продоволствия от провинцията, два пъти качваме стълбите до 7-ия етаж, това спасява половината празник, защото не можем да си говорим след това – нямаме асансьор. За другата половина имам план – взела съм множество козунаци, за които висях на опашка, та да можем да обсъдим как са същите като този за 1.5 килото от Лидл; взела съм сладки неща от Марашлян, щото от всичко, дето прочетох за тях, човек си губи ума, като ги опита, а на мен ще ми е много полезно да го изгубя за малко, най-вече за да го  запазя; ще водя нашите на разходка в зоопарка, за да ги разсея; най-после (за мой ужас) съм качила тия 5 кила, за които винаги са мечтали, и няма да им казвам колко упорито се опитвам да ги сваля, всичко трябва да е наред.

Помислила съм за всичко, но за зла беда, не съм помислила за това, че имам две дистанционни за телевизора и тази подоробност, този дяволски детайл, води до един промеждутък от 27 секунди, в който баща ми напуска масата и се опитва да включи телевизора с грешното дитанционно –  естествено всеки мъж дълбоко в душата си е истински  мъж, готов да се бие и да разработва военни стратегии – и не може да пропусне тази дупка в защитата:

„Всичките ми приятели вече имат внуци.“

Мълчание.

„А като си помисля, че едно време беше най-красивата и най-умната.“

Завеса.

Няма да ви лъжа, че бях кисела и на следващия ден, затова реших да отида на кино – ще гледам Джон Уик, разбира се. Джон Уик има възрастово ограничение D – не е подходящ за лица под 16 години. Купувам си билет, жената на касата ми иска лична карта, пак съм способна да изпитвам щастие. Весели празници, приятели.

Новите 30

Приятели, драги сънародници. В навечерието на тоя светъл празник, си давам сметка, че верно ставам на трийсет.

Натрупала съм някаква житейска мъдрост и вече не си заключвам тоалетните.

Осъзнах, че конвърските са мега неудобни и започнах да ходя само с маратонки. Страх ме е, че скоро ще почна да нося джапанки и сандали или нещо по-лошо.

Купих си първото си нещо с животински принт в живота. И не беше просто гривничка, щото що да е дискретно; а парцалка, дето ме покрива от главата до петите, как да ви кажа – забелязва се леопардовата ми рокля, сигурно сте я виждали де. Онзи ден в метрото се разминах с една жена със същата рокля, ама със змийски принт и двете страшно се одобрихме.

Започнах да обичам цветя и час по час си купувам нови саксии и карам хората да ми дават бебета-цветя от техните цветя. И което е по-показателното – цветятя не умират. Понякога просто си седя сама вкъщи и им се радвам.

Готвих леща веднъж и непрекъснато се каня да сготвя пак.

Токът ми се струва безумно скъп. Гледала съм всичко в нетфликс. Имам семеен акаунт на киндела (с бившата жена на бившия ми мъж и нейния мъж, който е с детския профил). Имам и подозрения, че може и да не разбирам наистина какво е NFT. Най-важно ми е да не ми е студено и да съм хидратирана. Купувам си повече книги отколкото имам време да прочета. Сутрин си слагам слънцезащитен крем за лице, дори когато ще си стоя вкъщи, за всеки случай. Не съм си сменяла профилната от години. Всичко е абсурдно, а което не е, тайничко се надявам да стане.

И така. Добре, че трийсе е новото двайсе. Няма нещо кулминация, просто исках да ви споделя

Историята с тоалетната

Обидно ранна сутрин, ставам от леглото, едва-едва и с мъка, отивам да пишкам. Заключвам, сядам, ставам, отключвам. Отключвам? НЕ ОТКЛЮЧВАМ?

Оказва се, че съм заключена, бравата се е развалила и нещото за заключване превърта на празно и тъпо. Сещам се, че съм сама. Ръчкам ключалката известно време и не се паникьосвам. Сещам се, че ще съм сама до 7 вечерта. Нямам храна. Преглъщам на сухо, но не се паникьосвам. Поне имам вода и тоалетна, having basic needs covered, след десет часа Liubomir ще ме намери в истерия, но няма да съм дехидратирана или опикана, а все още красива, както е свикнал. Мисля си, че десет часа са доста време, сещам се, че нямам нищо за четене, нито за писане, дори не мога да си браузна инстаграм-а.

Вече се паникьосвам. Човек не знае колко е страшна перспективата да стои цял ден заключен в малка тоалетничка, докато не се изправи пред нея. Обаче си казвам, че съм била и в по-лоши ситуации (но не знам кои са) и ще измисля нещо.

Опитвам да развинтя бравата с обицата си и два нокътя, не става. Оглеждам се,в тая тоалетничка НЯМА НИЩО полезно. Чудя се защо това се случва на мен, а не както обикновено на Reneta?!

В тоя момент си представям как токът спира и решавам да се откажа от търсенето на хитро решение и да се обърна към духовната си страна. Почвам да изпращам телепатичен зов за помощ на Liubomir. Дано се прибере внезапно и ме намери. Безполезно е, ще стане пожар и ще си умра в тая тоалетничка. Хората дори няма да разберат, че ме няма. Взимам решение вече да съм по-активна в интернет.

Писва ми, решавам да приложа физическа сила. Разбивам вратата (в период, не стана от първия път, както го дават по филмите).

Свободата е прекрасно чувство, въздухът е по-свеж, когато си свободен и по тоя повод запомнете тези два извода:

НИКОГА ама НИКОГА не заключвайте нищо, ако сте без телефона си, изобщо не ходете никъде без телефона си и за всеки случай резервна пауър банка.

На съседите ви изобщо не им пука защо точно сте разбивали врата в 7 сутринта.

Сериали по време на пандемия

За радост или тъга, не съм сигурна, съм прецъкала доста от сериалите на Netflix и HBO Вярвам, че това е така, щото нямам телевизор, но поне сега имам какво да ви препоръчвам за предстоящия период на домашен уют.

Започвам със забавните (щото важното е активно да се държим в добро настроение, пък дори социалната изолация да го предполага сама по себе си). Любимият ми завинаги Brooklyn Nine-Nine – нещо като The Office, но в полицейски участък; кратки 20 минутни епизодчета, пълни с идиоти и awkwardness Толкова ми е любим, че телефонът ми звъни с opening мелодията, а да си слагам шити музичка за рингтон не ми се е случвало от 9-ти клас.

Други забавни серийки, които критичната ми особа много харесва, са The Good Place (с любимата ни от детските години Вероника Марс, която си изглежда по същия начин), Sex Education (с много по-яка, отколкото я помним, Джилиън Андерсън), The end of the f***ing world (дарк тийн комедия). Всичките удрят томатометъра около 90-те процента

Ако ви се гледа нещо, което хем е забавно, хем малко странно (но не чак толкова колкото новия twin peаks, ало) – Dirk Gently`s Holistic Detective Agency или Legion са просто супер и доста bizarre.

Супергероите са мега продуктивни и има доста неща с тях, но аз лично харесвам The Boys (имат най-добрия супермен евър!!) и Jessica Jones.

Който си пада по черен хумор и цинични анимационни герои, може да погледне Disenchantment и BoJack Horseman.

Aко пък предпочитате нещо по-мрачно и sick, гледайте Dark (нещо като по-добрата версия на Stranger Things), The Sinner, The Outsider (да, по Стивън Кинг), Mindhunter, True Detective, Fargo.

Conan without borders поредицата пък ще ви позволи да попътувате от дивана и да, Конан си е същият идиот.

Ако ви се гледа нещо sci-fi, препоръчвам The Expanse (бел.авт. тук и книгите са чудни), първия сезон на Altered Carbon, първия сезон на Sense8, както и разбира се Love, Death and Robots, за който е пропуснал хайпа по тях

Всичко е чудесно, обаче аз какво да гледам сега?

Ден пореден в изолация

Ден пореден, запаси – на изчерпване.

Няма как, трябва да се яде (емпирично доказахме, че дори повече от обикновено, за да се запази силата на духа). Всички искаме да отидем до магазина (аз – не, защото има сняг), но Liubomir като истински мъж ще поеме риска да излезе при бацилите.

На вратата чинно проверявам има ли си всичко – маска, ръкавици, дезинфектант. Няма нито едното, защото е здрав и нормален и просто отива до магазина, но ме гледа така все едно съм луда и си мисля, че скоро може да не е толкова здрав.

Изкушавам се да му подпъхна ръкавиците-ръкохватки, щото само такива имаме, но се възпирам – с какво ще си вадим нещата от фурната после. Тържествено го изпращам, целувам го като за последно, затварям вратата след него, тежко облягам гърба си на нея и въздъхвам, така все едно повече няма да го видя.

Сама съм вкъщи за пръв път от дни. За всеки случай заключвам вратата, защото вече може да има мародери (не питайте). Поливам цветята, слагам си червило, животът трябва да продължи. От време на време поглеждам през прозореца – може пък да го видя да се прибира. Виждам бая коли и хора, дето се разхождат, и това ми убива филма. И без това нямаме цветя. Тъкмо да си сипя едно, че да понеса самотата по-лесно, и Любо се прибира.

Осъзнавам, че сме забравили боклука. Пак трябва да излиза

Историята с ягодите

Хайлайти от ден пореден от whatever the fuck изолацията, поради която си стоим вкъщи постоянно. Това води до някои нови практики – като постоянно готвене вкъщи, което пък води със себе си постоянна грижа за нещата, които трябват за постоянното готвене. И докато Liubomir се справя с последното, то с цялото нещо около логистиката, за да се стигне до готвене, сме като дебили.

Every now and then се налага да гугълвам кое как се съхранява, трябва ли да се мие, в хладилник ли се държи, редувам бг мама, на който по тоя повод станах редовен читател, с обаждания до истинската ми майка, и заклевам се, веднъж даже гугълнах “как да разбера, че яйцата са развалени” (ПРОСТО НЕ БЯХ СИГУРНА). Дебили.

Обаче най-загубена битка (много битки съм загубила в кухнята, за това си ги степенувам) се оказаха ягодите. Постоянно ги купуваме, но почти никога не ги ядем, щото се развалят, докато мигнеш. Пробвах да ги държа измити, неизмити, в хладилник, извън хладилник, отворени, затворени, спокойни, развълнувани, дадох им близост, дадох им пространство, fucking ягоди, очевидно вината не е в тях, а в мен, както и да е.

Тази събота пореден опит, Любо носи ягоди, аз съм щастлива, имам очаквания как ще ги ям. Оставяме ги в шити кутийката им за през нощта до неделя. В неделя сутрин положението вече hits the fan, в кутията има повече мухъл, отколкотo ягоди, що пък да съм изненадана, като всеки път е едно и също, повтарям си “не можеш да промениш ягодите, снежана”. Даже съм леко въодушевена, докато гледам цялата тая плесен по тях – как е възможно нещо да расте толкова бързо?? как не ни е унищожило? Възхищението ми към тоя организъм е примесено с доза притеснение – дали е безопасно да оставя кутията в кофата за боклук или тая плесен ще се разпростре и ще ни удуши, докато спим, представям си как се размножава в дробовете ни по-бързо от коронавирус, може би най-добре в контейнера навън…Ениуей, повече ме мързи октолкото ме е страх, така че ги зарязвам в кофата.

Та представете си го – кутия, пълна с плесен във формата на ягоди, а в средата – една напълно розова, свежа, красива ягода. Честно, малко ѝ се зачудих – абе май става за ядене; не, ужас; виж колко е свежичка, ГРЕХОТА Е да я хвърлям; заеби, колкото и да я мия, никога няма да я усетя достатъчно чиста, като знам къде е била (тоя последен довод, както много пъти досега, ме убеди). Та, оставям тая кутия, с тая прекрасна ягода най-отгоре в кофата.

Понеделник сутрин, мотая се нещо на мивката. Идва Любомир, мотае се нещо в кухнята, дочувам само “Дали да не изям една ягода, ще я изям тая ягода, айде” – и се присламчва към мивката и започва да я мие тая ягода. Всичките избори, които са ме довели до тоя момент в тая кухня минават пред очите ми, решавам, че това е животът и просто вдигам рамене “Ми ако искаш” . Ама ми е любопитно, та спокойно питам, вече съм се примирила, докато си мисля дали пък да не си я разделим – “Ти сериозно ли я извади от кофата тая ягода”.

И тука вече съм съсипана от изненада, Любо ме погледжа озадачено – “каква кофа бе?”, “е откъдето извади ягодата”, той вече е искрено объркан – били сме поръчали нови ягоди междуврменно, аз не съм разбрала и той не яде оная от кофата, а чисто нова, още невинна нормална ягода.

“Ти сериозно ме мислиш за такъва дебил”, заключва Любо поравно развеселен и обиден.

Еми да явно, ама не ми е това драмата, понеже се сещам, че бях готова да си разделим fucking ягодата. Айде, отивам пак да гледам клипчето, дето ни учат как да си мием ръцете.