Когато нещо се обърка, той си мисли

„По-добре да се случи на мен, 

отколкото на нея“;

тя отговаря „Искам с него

да ми се случи всичко“.

Advertisements

Да те няма боли като рана:

усещам колко е голяма,

точно там, където си теглил чертата,

разрезът е прецизен, 

усещам ръбчетата на края

и при всеки дъх как се отваря.

Сутрин се събуждам:

събирам се в себе си цяла

и сръчно зашивам с конците на разума

своята рана, надявам се,

че нищо от мен навън не остава.

Денят обичайно протича:

кафе, срещи, обяд, документи,

шумът на принтера, няколко приказки,

устата се смее, душата – скърца, 

метрото до вкъщи, досущ като здрава.

Когато се стъмни си лягам:

с хубава книга и меко одеало,

тениска с котки, бели чорапи,

мириша на лято и ето –

все едно нищо ми няма.

От всички усилия да бъда цяла

накрая усещам раната по-голяма,

конците се късат с камшично плющене,

скритото навън изпълзява, 

да те няма боли като рана.

И не минава.

На изпращане

Тръгвам си 

с тихата кроткост на някой напуснал отдавна

избягал от себе си, скрил се сред хората
Тръгвам си

със свитите рамене на някой бездомен оставащ

с малък куфар и туристическа шапка 
Тръгвам си

с бавната стъпка на някой изгубил смисъла

влача върховете на обувките си в прахта
Тръгвам си

като капка дъжд, отклонила се падайки

валя наобратно, изпарявам се

Искам

Искам да знам за теб.

Очите ти сутрин как се събуждат,

мислите ти първо към какво посягат,

историята за онова момиче,

което си обичал на петнайсет,

за роклята, с която си я спомняш,

без кого не можеш да живееш,

със какво не спираш да се бориш,

за аромата на липите до дома ти,

за разговорите с приятели по чашка,

за тревогите ти късно вечер,

и снимката ти в първия бележник,

за първата цигара и текила,

тайната за най-големия ти срам,

и празните места на всички липси,

мелодията на всеки смях

и всички ритми на сърцето.

 

Искам

Да се вмъкна толкова дълбоко,

че да не знам докъде съм аз

и откъде си ти.

Имай малко милост, скъпа,
когато си идваш закъсняла и ничия,
не слагай най-хубавата си рокля,
нито червило,

Не слагай рокля изобщо.

Имай малко милост, скъпа,
когато я събличаш бавно и джазово,
направи го в тъмното,
скришно и тайно,

Не я събличай изобщо.

Имай малко милост, скъпа,
най-малките ръце остават топли следи,
плачат цигулки, град вали,
светът се обръща.

Не ме докосвай изобщо.

Имай малко милост, скъпа,
когато си тръгваш, не се сбогувай,
не ми казвай, изгуби се тихо
между софийските улици,

Не си отивай изобщо.
Скъпа, имай малко милост.
Остани.

Когато нещата, които желая, 

са толкова близо, че

връхчетата на пръстите ми ги милват,

бягам обратно, ръцете си крия

от страх, че няма да ми остане

за какво да мечтая.

Веднъж паднах, докато тичах след автобуса с рокля, на токчета. Но паднах ужасно, насред булеварда, чантата ми се изсипа, роклята се разхвърча, нараних се, а на всичкото отгоре все пак изпуснах автобуса. Гледах го как ме подминава, стисках зъби да не ревна и посипвах с кръв едно нещастно паве.

На спирката, разбира се, имаше и други хора, които ме поглеждаха крадешком и с неудобство. Един мъж се приближи и ми подаде ръка. Аз я погледнах с колебание и изненада, мъжът мълчеше. Приех тихата му помощ, изправих се и се събрах. Благодарих му с умивка, получих в отговор сериозно кимване и се скрих на една пейка зад съседния блок, за да си порева, както си е редно.

Това е една скучна история, не блести с динамичен сюжет, фабулата ѝ е съвсем слабичка. Но има една важна поука. Сега си спомям въпросния случай не като деня, в който се пребих, изцапах и закъснях, а като онзи път, в който някой ми подаде ръка. Изглежда дребен случай, но е много показателен за обществото, от което съм част. Първо, там имаше още десетина човека, които просто ме наблюдаваха. Второ, дори от малките добрини има голяма полза. Нещо дребно за мен може да означава много за някой друг.

Уж всички знаем това. Но ако бъдем честни пред себе си, ще трябва да признаем колко малко го прилагаме на практика. Свикнали сме да не харесваме нещата и хората, да не ни изнася светът, в който живеем, така все едно не сме част от него. Но всъщност сме; светът е точно такъв, какъвто го правим всеки ден, една много много малка част от неговото лице зависи от нас. Но това, че е малка, не значи, че не е важна. Може да се окаже всичко за някого. А и множеството малки части всъщност правят цялото.

Светът е такъв, какъвто го направим. Това, че не ни харесва, не е оправдание да копираме неправилния модел, да се интегрираме, защото всички други правят така, защото нищо не може да се промени само от един човек.

Човекът всеки ден рисува собствения си свят. Понякога няма цялата палитра, понякога четката му е проскубана, понякога ръката му трепери. Но независимо от таланта и възможностите, може сам да реши дали ще рисува дяволи или ангели.

Да вземем за пример сърцето:

замръзнало в зимата, защото

ако имаш снежно име, винаги ти е студено;

от топлия дъх на твоите думи

ледът отвън навътре се топи

и става водопад от чисти остри капчици;

падат като лунички по кожата,

подсказват за лято, което

рисува залези във виолетово.

В оковите на разума е пленник сърцето:

мислите дрънчат, щом те потърси,

След него се влачат бледите трупове

на всичките удушени надежди:

Убих ги с тези ръце, със които

вечер оправям леглото, грижовно

подреждам възглавници,

ръцете, които прегръщат детето,

разгръщат страници,

бродят в косите ти и из лицето,

най-малките ръце все пак я затриха:

последна възможност за щастие.

Несигурност

Исках безвремие в безопасното „винаги“,

но ти не ми обеща дори малка вечност,

беше поклоник на свойте фантазии,

но сам не вярваше в тях, не достатъчно;

пред съблазънта на мимолетното

избирам да строя вятърни мелници:

щом не мога да получа твоето винаги

по-добре да не се случваш никога.